"По една ябълка на ден държи доктора ТОЧНО до мен" или "Как да изчезнеш за 60 секунди"

И така, миналата седмица тя беше зарязана. Но не пред олтара или от годеника си, не. Просто поредния пикльо в тълпата от лигави тийнейджъри. И все пак, за нея това беше края на света. Затова сега прекарваше третия си ден, завита през глава в леглото, плачейки под тъжните мелодии, носещи се от плейлиста озаглавен ‘My life just ended’ в YouTube. Не беше яла, не беше спала, отказваше да говори с когото и да било. “Хайде ставай вече” молеше й се майка й, която просто вече нямаше сили.

Та, след още ден-два, нашето момиче успя да се надигне от леглото и да отиде на училище. Никакъв грим, никаква прическа, просто някакви намерени на пода дрехи, първите, които хвана. Още в момента, в който кракът й стъпи в класната стая, приятелките й се впуснаха към нея. Една през друга се надприказваха, опитвайки се да разберат какво е станало. Докато едната грижливо разтриваше гърба й и я обсипваше с мили, състрадателни думи, другата нервно разпитваше защо не е върнала обажданията й, а третата просто откровено критикуваше външния й вид (на ум, разбира се). “Заряза ме, ясно?” кресна накрая тя и си седна на мястото. Часът започна, приятелките й се разотидоха по чиновете.

Дойде голямото междучасие. На нея не й се ядеше. Да, откакто скъсаха нищо не беше хапвала. Просто нямаше апетит.

Мина седмица, за която бе изяла най-много 4 ябълки.

Мина и още една, през която апетитът и се бе върнал, но тя бе решена. Имаше нужда от промяна и какво по-добро от загубването на няколко килограма. Пък и така щеше да му покаже “какво е загубил”. Приятелките й я упрекваха, не можело така. “Само временно е” успокояваше ги.

Мина още време. Караше на ябълки, сурови ядки и чайове. Диетата й се отразяваше добре. Вече бе смъкнала над 6 килограма. В интерес на истината, тя никога не е била пълна, но пък винаги имаше как да е и малко по-слаба.

След 2 месеца и още много много ябълки, приятелките й вече откровено се притесняваха за здравето й. “Изглеждаш болна...” казваше едната, “...и си прекалено слаба” допълваше другата, докато третата философстваше как “Той не си заслужава!”. Не искаше да ги слуша. Лъжеше ги, че вкъщи се храни напълно нормално, просто искаше да е “по-здравословна”.

Майка й също забелязваше. След безброй молби я заведе на лекар, където й обясниха, че ако веднага не започнеше да се храни нормално, можеше да се стигне до болница. Нашето момиче не го интересуваше. Бе отслабнала и бе горда със себе си.

Ябълка, ядки, ябълка, чай. “Изчезваш, момиче!” караха й се приятелките й, на което тя отговаряше с весела усмивка и приемаше всичко на шега. “Ще стигнеш до анорексия, ако ли вече не си и с двата крака вътре”. Просто думи преминавайки покрай ушите й. Те просто не разбираха, че тя вече е нов човек. Много по-щастлив нов човек.

Но защо ли не се чувстваше истински щастлива? Защо се чувстваше сякаш е в плен на самата себе си? Защо едновременно искаше да се отскубне от цялата тази ситуация, но и да потъне дълбоко, дълбоко в нея? Защото онова, което растеше вътре в съзнанието й, беше нещо много опасно и тя го знаеше. Но просто не я интересуваше. Нали беше слаба?

Наръчникът на една “парти гимназистка”

Още с постъпването си в гимназията 14-годишното стреснато момиче се оказва заобиколено от по-високи, по-слаби и по-красиви съученички. На него страшно му се иска да се впише, да създаде приятелства, но някакси все е изостанало с няколко крачки. Иска му се да привлича вниманието, но просто все нещо не му достига.

Затова, когато най-накрая получава първата си покана за домашно парти изпада във възторг и веднага започва да се суети около тоалета, грима, прическата си. Естествено, първо се налага да убеди родителите си, да я пуснат да “спи у приятелка” (дори не се опитва да каже истината, няма шанс да й разрешат да отиде на парти “с момчета и алкохол и цигари и кой знае какво още”). Вече пристигнала на мястото, тя се стъписва още на входа – не е както в представите й, а точно това от каквото се опитваха да я предпазят родителите й – задимено пространство, вонящо на пот и цигари, лепкави петна по пода, чалга надута до дупка. Няма особено много време за размисъл, защото една от приятелите й я дръпва на “дансинга” и така нашата “парти гимназистка” започва да се поклаща под стоновете на Андрея, Преслава, Азис и т.н. Не е от хората, които харесват поп-фолка, но няма избор – това е по вкуса на 99% от приятелите й, а следователно и по нейния нов, ако иска да остане там, където е вмомента.

Минават дни, седмици, месеци. Постепенно научава текстовете на всички нови песни – слуша си ги тайничко със слушалките у дома, защото, ако родителите й научат, че харесва подобна музика, най-вероятно ще я депортират на другия край на света (а така тя със сигурност ще изпусне прекалено много събирания и всичките й усилия за подобряване на социалния й статус ще се озоват в тоалетната).

След време някой от компанията предлага да отидат на дискотека. Няма проблем, пак ще излъже техните, но въпросът е как ще влязат в дискотеката – никой от тях няма 18. “Няма проблем” казва едното момче, в едната охраните не искали лични карти. Трябвало само момичетата да се понаконтят малко, а всяко момче да подхване по една от тях. Така и става, пускат ги безпроблемно, но вечерта не минава по план. Нашата “парти гимназистка” се напива и се налага да се прибере у дома посреднощ. На сутринта, когато родителите й я заварват в леглото с размазан грим и тясна рокля, която майка й се кълне, че е по-скоро потник, се налага да признае всичко. Баща й е крайно разочарован, че дъщеря му се е превърнала в “поредната чалгарка”.

Година след година компанията продължава да посещава все същата дискотека – поп-фолк клубът, в който “пускат всички”. След време на момичето започва да му писва. Не харесва това, в което се е превърнало, иска й се да се върне при своята си музика, но го е страх да признае.

Един ден се изпуска пред приятелка и се оказва, че тя се чувства по същия начин. Събират се няколко момичета и решават да пробват да влязат на хип-хоп парти в една от по-излъсканите, от по-хубавите дискотеки. Не ги пускат. Нямат избор и отново се отправят към познатата чалготека. Добре че за всеки случай си направиха резервация и там.

Остава само година докато навърши 18 и нашето момиче вече едва издържа. “Какво да направя? Там е купонът, а и само там ни пускат” оправдава се. Родителите й отдавна я пускат навсякъде, но с условието, че навърши ли пълнолетие, кракът й няма да стъпи на чалга парти.

Но дали наистина ще стане така? Да се надяваме, че поп-фолкът не се е загнездил прекалено дълбоко в съзнанието на всяка една от тях, на всяка една от нас.