- АУУ! - Изревавам мощно в момента, в който кракът ми попада на разхлабена плочка и глезенът ми поддава.
Воят ми бързо последван от няколко псувни на български и небългарски език неволно нарушава спокойствието на продавачката от супермаркета от отсрещната страна на улицата, която лениво вдига мигли, поглежда в моя посока, след което бързо отклонява поглед и отново засмуква цигарата си. Не дай Господи да забележа, че ме гледа и после какво? Ами ако взема, че поискам нещо ужасяващо противно от нея като например помощ?
Прехапвам си езика, за да не се поддам на съблазняващия напир от обиди по неин адрес неприлични за “дама на моята възраст” и продължавам надолу по улицата. Добре, че съм точно до вкъщи, иначе не знам как щях да се замъкна през целия център с тази походка силно наподобяваща отстрелян в копитото сръндак.
Прехапвам си езика, за да не се поддам на съблазняващия напир от обиди по неин адрес неприлични за “дама на моята възраст” и продължавам надолу по улицата. Добре, че съм точно до вкъщи, иначе не знам как щях да се замъкна през целия център с тази походка силно наподобяваща отстрелян в копитото сръндак.
Влачейки нефункциониращия крайник, нещастно вдигам поглед към 50-те метра оставащи ми до нас, които сега ми се струват като планински преход от най-голямо ниво на трудност. На всичкото отгоре денят е един такъв… смотан и заду̀шен. След двете седмици, в които Варна се пържи и препържва в лепкава мръсна жега, дори в горе-долу прохладен ден като днешния се носи същото досадно усещане на нетърпимост.
Ама остави го времето, за него няма какво да направим. От друга страна, тротоарът на иначе централната стара улица, на която имам “щастието” да живея, целият е обсипан с роднини и приятели на тъпата плочка, чието бе удоволствието да заклещи клетия ми глезен в капана си. Всичките разкривени, някои обърнати даже, а тук-таме и по някоя от онези модерните, дето като падне един дъжд се превръщат в нещо като ледената пързалка от Зимните олимпийски игри в Сочи. Албена Денкова и Максим Стависки пасти да ядат! Могат само да се учат от варненци в такова време.
Замятам крак като ветеран от някоя си отдавна забравена война и стискам зъби. Още малко остана, ай’ стегни се мисля си и дерзая. И това ми било център на великата ни морска столица! Вътрешно проклинам рода си до девето коляно, който не е емигрирал навремето. Докуцуквам до входната врата на двора. Погледът ми се премрежва при блажената мисъл за дивана в хола и торбичка с лед, която в най-скоро време ще кацне на вече тройния ми мамутски крак. Влизам едва-едва във входа и оставям мириса на морска тиня и мухъл зад гърба си. Стига ми толкова Варна за днес...
