2015/09/13

"По една ябълка на ден държи доктора ТОЧНО до мен" или "Как да изчезнеш за 60 секунди"

И така, миналата седмица тя беше зарязана. Но не пред олтара или от годеника си, не. Просто поредния пикльо в тълпата от лигави тийнейджъри. И все пак, за нея това беше края на света. Затова сега прекарваше третия си ден, завита през глава в леглото, плачейки под тъжните мелодии, носещи се от плейлиста озаглавен ‘My life just ended’ в YouTube. Не беше яла, не беше спала, отказваше да говори с когото и да било. “Хайде ставай вече” молеше й се майка й, която просто вече нямаше сили.
Та, след още ден-два, нашето момиче успя да се надигне от леглото и да отиде на училище. Никакъв грим, никаква прическа, просто някакви намерени на пода дрехи, първите, които хвана. Още в момента, в който кракът й стъпи в класната стая, приятелките й се впуснаха към нея. Една през друга се надприказваха, опитвайки се да разберат какво е станало. Докато едната грижливо разтриваше гърба й и я обсипваше с мили, състрадателни думи, другата нервно разпитваше защо не е върнала обажданията й, а третата просто откровено критикуваше външния й вид (на ум, разбира се). “Заряза ме, ясно?” кресна накрая тя и си седна на мястото. Часът започна, приятелките й се разотидоха по чиновете.
Дойде голямото междучасие. На нея не й се ядеше. Да, откакто скъсаха нищо не беше хапвала. Просто нямаше апетит.
Мина седмица, за която бе изяла най-много 4 ябълки.
Мина и още една, през която апетитът и се бе върнал, но тя бе решена. Имаше нужда от промяна и какво по-добро от загубването на няколко килограма. Пък и така щеше да му покаже “какво е загубил”. Приятелките й я упрекваха, не можело така. “Само временно е” успокояваше ги.
Мина още време. Караше на ябълки, сурови ядки и чайове. Диетата й се отразяваше добре. Вече бе смъкнала над 6 килограма. В интерес на истината, тя никога не е била пълна, но пък винаги имаше как да е и малко по-слаба.
След 2 месеца и още много много ябълки, приятелките й вече откровено се притесняваха за здравето й. “Изглеждаш болна...” казваше едната, “...и си прекалено слаба” допълваше другата, докато третата философстваше как “Той не си заслужава!”. Не искаше да ги слуша. Лъжеше ги, че вкъщи се храни напълно нормално, просто искаше да е “по-здравословна”.
Майка й също забелязваше. След безброй молби я заведе на лекар, където й обясниха, че ако веднага не започнеше да се храни нормално, можеше да се стигне до болница. Нашето момиче не го интересуваше. Бе отслабнала и бе горда със себе си.
Ябълка, ядки, ябълка, чай. “Изчезваш, момиче!” караха й се приятелките й, на което тя отговаряше с весела усмивка и приемаше всичко на шега. “Ще стигнеш до анорексия, ако ли вече не си и с двата крака вътре”. Просто думи преминавайки покрай ушите й. Те просто не разбираха, че тя вече е нов човек. Много по-щастлив нов човек.

Но защо ли не се чувстваше истински щастлива? Защо се чувстваше сякаш е в плен на самата себе си? Защо едновременно искаше да се отскубне от цялата тази ситуация, но и да потъне дълбоко, дълбоко в нея? Защото онова, което растеше вътре в съзнанието й, беше нещо много опасно и тя го знаеше. Но просто не я интересуваше. Нали беше слаба?

Няма коментари:

Публикуване на коментар